Плач след болка

Начало книги

Ръката му с отвращение докосва непохватното и пълнокръвно тяло на Змиевидната, плъзва се по вкостените люспи на гръбначния хребет и достига меките слизести гънки под шията й. Нейното тяло изтръпва от неочакваната ласка, прилепва хълбоци до камъка и оголва белите си резци във въздишка.

„Разпилей спомените си. Равнината е голяма, ще ги поеме. Ще избуят, ще направят ливада от вкоренени преживелици с твърди стъбла, устойчиви срещу времето и вятъра. После ще дойде Големия Ароа да започне да жътвата, ще ги коси стрък след стрък — сигурно с болка, защото той винаги скърби при жътва. Големия Ароа е единственият, който остана от благородните.“

Той иска с тази ласка да й благодари, да укроти настръхналата си съвест, усещането за фаталната невъзвратимост на това отлитане го изпълва с ярост и съжаление. Сребристата игла на звездолета е забила връх в утринното небе в очакване да събуди с грохота и плазмените си облаци стартовата позиция.

Читать дальше →