Движение и болка

Начало книги

Знам, че няма да минеш покрай мен равнодушно. Покрай мен никой не минава равнодушно. Спускат се с ръце на кръста надолу по алеята, закусват с утринния озон, измиват подчерпниците си от вечерни страсти и гнилости, за кой ли път се заклеват, че от днес ще заживеят различно, защото стига толкова, защото идва момент, когато трябва да спреш горенето на свещта от двата края — и точно тук, зад завоя, между храстите виждат мен. Аз винаги съм тук. Това е моето естествено, от бога дадено място. Вече не помня колко години — под дъжда, затрупана с листа, почти цяла педя затънала в кал, омърсена от много сезони, унила, далеч от всички форми на живот, забравена от времето и прокълната от природните сили. Зад завоя, между храстите, много години неизменно.

Изплаши ли се? Е, може би не чак уплаха, но ти стана неприятно, признай. На всички им стана неприятно — не очакват точно тук и точно мен… веднъж един така се смути, горкият, че се обърна и пое по другата алея. Не издържа. Беше нещастен. Защото съм забелязала: колкото по-нещастен е човек, толкова по-силно му въздействам. Мога да бъда скала за човешката скръб. Универсален измерител на болката в естествени мерни единици. А не знам защо е така. Не мога да намеря разумен отговор — вещ като вещ, необходима за човеците, особено за някои от тях.

Читать дальше →