Купе №7

Начало книги

Влакът беше почти празен. Зарадвах се, понеже в последно време никак не обичах компаниите, особено когато бяха нежелани и натрапващи се. Влязох в купето, затворих вратата зад себе си и с наслаждение запалих цигара. Някой беше казал, че пороците ни правят по-силни. Не знам дали бе прав, или просто това бе поредният опит на човека да оправдае жалкото си пристрастие към някои дребни удоволствия, но това бе точно това изречение, от което имах нужда, за да успокоя будната си както никога съвест. Виж, за да успокоя и мислите си, които препускаха из главата ми като стадо побеснели коне, трябваше да предприема значително по-решителна стъпка — като например да се опитам да поспя. В края на краищата не бях спал от доста време. Реших да се опитам да поправя злината, като изгася фаса и се отпусна безволно на седалката.

Не знам колко време бе минало, нито пък какво точно ме накара да отворя толкова внезапно очи. На отсрещната седалка, точно срещу мен, бе изникнала сякаш от небитието млада жена, на не повече от 18–19 години, която пушеше нервно и гледаше през прозореца с празен поглед. Сепнах се. Сякаш бях видял призрак. Опитах се да издам нещо средно между спазматично прокашляне с лек извинителен оттенък и дрезгав смях над собствената си страхливост. Резултатът не бе никак успокояващ нито за мен, нито за неочаканата ми спътница. Тя трепна и цигарата падна от ръката й.

Читать дальше →