Наследниците на Винету

Начало книги

Беше утринта на един прекрасен, топъл, изпълнен с надежди пролетен ден. Един мил, ласкав слънчев лъч надникна през прозореца към мен и каза: «Бог те поздравява!». В същия момент «Херцле» се качи от нейния партер и ми донесе първата сутрешна поща, предадена й току-що от пощальона. Тя седна срещу мен, както по няколко пъти на ден, и заотваря писмата, за да ми прочете съдържанието. Но още преди да е могла да се захване с тая работа, чувам да прозвучават въпросите: «Коя е „Херцле“? Та нали така всъщност не се казва никой. Това трябва да е някакво галено име.»

Да, това действително е галено име. То води произхода си от първия том на моите «Ерцгебиргски селски истории». Там се среща едно «Мустербергле», едно «Мустердьорфле», едно «Мустергертле» и едно «Мустерхойзле», в което живее «Херцле» със своята майка. Това «Херцле» е, ако не физическото, то все пак духовното отражение на моята жена и ако аз портрета — докато работех по него — толкова много обикнах, че го нарекох «Херцле», то се разбира изцяло от само себе си, че това име малко по малко се пренесе и върху оригинала. Но не за всички случаи! Когато на небето, да речем, са надвиснали облаци, но за които винаги единствено аз съм бил виновен, то казвам аз «Клара». На път ли са тези облаци да изчезнат, казвам «Клерхен» (Кларичка). А разкарали ли са се, казвам «Херцле». Жена ми обаче никога не казва нещо друго, освен «Херцле», защото тя именно никога не създава облаци.

Читать дальше →