Последното плаване на кораба-призрак

Начало книги

Сега ще видят те кой съм аз, каза си с отскоро възмъжалия си глас, години след като бе видял за първи път огромния презокеански кораб без светлини и шумове, който една нощ мина пред селото като голям обезлюден дворец, много по-дълъг от цялото село и много по-висок от камбанарията на църквата му, и продължи да плава в мрак към укрепения против пирати колониален град от другата страна на залива със старото му пристанище за роби и въртящия се фар, чиито унили криле светлина на всеки петнайсет секунди превръщаха селището в лунен катун с фосфоресциращи къщи и улици като вулканични пустини, и макар че тогава беше момче без възмъжал глас, но с позволение от майка си да слуша чак до много късно на брега нощните арфи на вятъра, още помнеше, като да бе пред очите му, как презокеанският кораб изчезваше, щом лъчът на фара минеше по борда му, и отново се появяваше, след като отминеше светлината, тъй че се получаваше един пресеклив кораб, който се движеше, появявайки се и изчезвайки към входа на залива, и търсеше опипом като сомнамбул шамандурите, сочещи прохода към пристанището, докато нещо трябва да беше сбъркало и стрелките му за ориентиране, защото се понесе към подводните скали, блъсна се, разби се на парчета и потъна без звук, макар че от подобно сблъскване с подводните скали би трябвало да се разнесе грохот на железа и взрив на машини, които да смразят от ужас и най-заспалите дракони в праисторическата селва, която почваше от крайните улички на града и свършваше на другия край на света, затова той самият реши, че сигурно му се е присънило, особено на другия ден, когато видя блестящия аквариум на залива, безредицата от цветове по негърските бараки на височината край пристанището, ветроходите на контрабандистите от двете Гвиани, поемащи товара си от невинни папагали с издути от…

Читать дальше →