Последните българи

Начало книги

Мъжът отвори увисналата на една панта дървена врата и пристъпи навън.

Утринният хлад го ухапа по грубото, белязано от десетки драскотини и отдавна почерняло от слънцето, лице. Пристъпи крачка напред, а есенният вятър забрули отпуснатите му, но все още здрави рамене.

Едва излязъл навън, бай Марин събу кафявите си терлици, а след тях и белязаните от десетки дупки вълнени чорапи и нагази бос в окъпаната от сутрешна роса трева. Беше почти седемдесетгодишен, но зрението му си оставаше все така добро. Впери очите си в надвисналия над него Балкан. За няколко минути остави величието на обгърнатата от мъгли планина да завладее душата му. Сетне се вгледа в небето. Ноздрите му започнаха съвсем леко да се разширяват и отпускат. Сутрешният въздух за пореден път окъпа с живителна енергия изхабеното от дългия житейски път тяло.

Бай Марин се усмихна едва-едва. Освен красотата, с която го дари, този сутрешен ритуал му бе дал и нужния отговор. Днес времето обещаваше да бъде почти безоблачно и топло. Щеше да изкара козите на паша. При това — на високо.

Читать дальше →