Мишката

Начало книги

От най-ранно детство до средната си възраст Тиодърик Волър бе живял под крилото на любещата си майка, чиято основна грижа бе да го предпазва от „грубата действителност“, както тя се изразяваше. Когато майка му се помина и той остана сам, Тиодърик откри, че действителността наистина е груба, далеч по-груба, отколкото е нужно. За човек с неговия характер и възпитание дори най-обикновеното пътуване с влак бе истинско изпитание, съпроводено с безброй тревоги и неприятности.

Една септемврийска сутрин той се настани във второкласното купе крайно потиснат и притеснен. Връщаше се от гостуване у един провинциален викарий. Домакините се оказаха сърдечни и любезни хора, но никак не държаха на реда и точността, а от това винаги могат да произлязат неприятности. И наистина. Бяха пропуснали да поръчат на слугата кога точно да запрегне понито във файтона, с който трябваше да откара госта на гарата. Наближи часът за тръгване, а от слугата нямаше и следа. Положението беше критично и Тиодърик се видя принуден с нямо, но дълбоко възмущение да се залови сам да впряга понито. Дъщерята на викария дойде да му помага и двамата пипнешком се залутаха из полутъмната барака, наречена конюшня, в която наистина миришеше на коне, но от ъглите й се носеше и миризма на мишки. Тиодърик не се страхуваше от мишки, обаче ги причисляваше към най-противните творения на природата и смяташе, че провидението отдавна е трябвало да разбере колко ненужни са на света, и без колебание да ги извади от употреба. Когато влакът потегли плавно от гарата, Тиодърик беше вече силно изнервен; притесняваше го мисълта, че безукорно чистите му дрехи лъхат на обор и че по тях сигурно има полепнали плесенясали сламки.

Читать дальше →