Самотник

Начало книги

Той просто си живееше живота. Простичко, без да пречи на никого. Нямаше дом. Нямаше близки. Нямаше име. Нямаше нищичко на света, освен намерената понякога коричка хляб в някоя кофа за боклук или полуизяден сандвич, въргалящ се на улицата. Всички го избягваха отдалече, защото имаше вид на болен от проказа, краста или нещо по-лошо. Откакто се помнеше, живееше без покрив над главата. Не го беше грижа. Беше доволен, щом минеше още само един-едничък ден от това проклятие, наречено живот. Всички, които някога бяха имали нещо общо с него, бяха изчезнали. Момичето, което живееше в блока отсреща. Бе заминала някъде преди два или три месеца с родителите си. Не знаеше къде. Знаеше само, че е далеч от него и че повече няма да я види никога. Времето, откакто я нямаше, му се струваше цяла вечност. Вече почти не я помнеше. Бе останало само неясното чувство за някой, който ти дава храна от време на време и не се държи с теб, сякаш светът би бил по-добро място, ако те няма. Или познатия му от около половин година събрат по съдба, с който бяха делили мръсните одеяла допреди една седмица. Изчезна незнайно къде. Не разбра какво се случи с него. Знаеше само, че всяка вечер, след като слънцето залезе и краката вече не те държат, двамата се връщаха горе-долу по едно и също време, но веднъж приятелят му не се върна. Остана единствено споменът за близостта, която се бе породила между тях, колкото и странна да бе тя. Сега си нямаше абсолютно никой и нищо. Но продължаваше да живее. Някак напук на всички и всичко, което бе против него. Ала този живот бе изпълнен със страх. Страх от почти вечния глад и болка, от студа и тъмнината, от омразата на всеки срещнат, от това, което се бе случило на приятеля му, каквото и да беше то. Страхувам се, значи живея.

Читать дальше →