Вирт

Начало книги

Стоях до стълбите на Софийския университет от източната им страна. Там беше завет и, сгушен в яката на якето си, почти не усещах пронизващия северен вятър. Достолепните статуи, които някога красяха стълбите, отдавна ги нямаше. От едната, тази, която беше над мен, бяха останали само краката. На кого и за какво беше притрябвала — не беше ясно. Може би някъде в статистиката на софийската полиция имаше информация какво е станало със статуите на благородните братя Георгиеви, но и да имаше такава информация, тя никого вече не интересуваше. Гледани отдолу, където бях аз, останките от тези крака приличаха на две огромни протези, захвърлени от някой великан.

Свит под тия две протези, пушех цигара и чаках Мърлявия Вальо, или Мърльо, както му викаха всички. Цигарата, която пушех, бе далеч от класическата представа за тютюн. Но такова нещо на нашата нещастна планета вече нямаше. Откакто преди двадесетина години генна епидемия порази тютюна, той стана най-скъпата стока на света. Най-търсената и най-липсващата. Синтетичните боклуци, които пушехме, имаха вкус на всичко друго, само не и на тютюн. Дръпнах за последно от така наречената цигара и яростно я стъпках, проклинайки се за гадния порок. Погледнах часовника си. Минаваше осем. По „Руски“ почти нямаше хора. Нямаше и кестени. Тях също ги бе сполетяла съдбата на тютюна. Сега голите изсъхнали дънери размахваха съсухрени клони като нещастни грамадни призраци. Кого го интересува… Когато стана осем и десет, в мен се зароди подозрението, че Мърльо няма да дойде. Както казваше един мой познат, бях сигурен двеста на хиляда. Реших да почакам още десетина минути и да си тръгвам. В София след залез слънце не е препоръчително да се остава по улиците. В смисъл, че не е здравословно.

Читать дальше →