Уитни моя любов

Начало книги

Елегантната карета се движеше бавно по изровения селски път. Лейди Ан Гилбърт отпусна глава на рамото на съпруга си и тежко въздъхна.

— Остава ни цял час, докато пристигнем — нетърпеливо рече тя. — Чудя се как ли изглежда сега Уитни.

Погледът й се зарея навън към изпъстрените с жълто и розово поля. Опита се да си представи племенницата си, която не беше виждала цели единадесет години.

— Със сигурност ще е красива като майка си. Ще има нейната усмивка, нейната изисканост, нейния благ нрав…

Лорд Едуард Гилбърт скептично я изгледа:

— Благ нрав! Това качество не беше сред изброените в писмото, което ни изпрати баща й.

Лорд Гилбърт беше дипломат и работеше към британското консулство в Париж. Налагаше му се да владее до съвършенство изкуството да увърта, да прави намеци и да заплита интриги, но в частния си живот предпочиташе да говори направо.

— Ще ми позволиш ли малко да поопресня паметта ти? — попита той съпругата си и извади въпросното писмо от джоба си. Намести очилата на носа си и зачете, без да обръща внимание на гримасата на лейди Гилбърт: — „Маниерите на Уитни са възмутителни, а поведението й заслужава най-строго порицание. Държи се дръзко и самоуверено и така отблъсква всекиго, който я познава, а мен кара да се срамувам. Умолявам ви да я отведете със себе си в Париж и искрено се надявам, че вие ще се справите по-добре от мен с възпитанието на това вироглаво момиче.“ — Едуард добродушно се засмя: — Можеш ли да ми кажеш къде тук се споменава за благия нрав на племенницата ни?

Читать дальше →