Златното рандеву

Начало книги

Ризата ми не беше вече риза, а просто лепкав парцал, прогизнал от пот. Краката ме боляха от огнения пек, излъчващ се от стоманената палуба. Челото под заостреното бяло кепе ме болеше от все по-нарастващото стягане на кожената лента. Имах чувството, че всеки момент ще бъда скалпиран. Очите ме боляха от стоманения блясък на слънчевата светлина, отразена от метала, водата и от варосаните пристанищни постройки. Болеше ме и гърлото от жажда. Бях страхотно нещастен.

Аз бях нещастен. Екипажът беше нещастен. Пасажерите бяха нещастни. Капитан Булен беше нещастен и това ме правеше двойно по-нещастен не поради някаква излишна нежност или чувства, които изпитвах към него, а просто защото, когато на капитан Булен не му вървеше, той неизменно си го изкарваш на старшия офицер. А старши офицер бях аз.

Бях се навел през перилата и наблюдавах как големият дериккран се напряга да издигне от кея един изключително грамаден сандък, когато нечия ръка докосна моята. Отново капитан Булен, помислих си мрачно; беше изминал най-малко половин час, откакто беше при мен, за да обсъждаме моите недостатъци, но изведнъж осъзнах факта, че каквито и капризи да проявява той, все пак употребата на „Шанел 5“ не е в стила му. Сигурно беше мис Биърсфорд.

Читать дальше →