Уморените коне ги убиват, нали?

Начало книги

Изправих се. За миг отново видях пред очите си Глория седнала на пейката на кея. Куршумът тъкмо бе пронизал слепоочието й, дори кръвта още не бе бликнала. Светкавицата от пистолета все още озаряваше лицето й. Всичко беше ясно като бял ден. Тя се отпусна напълно, успокоена. От силата на изстрела главата й се бе извърнала малко от мен, не виждах целия й профил, но виждах достатъчно от лицето и устните й, за да съм сигурен, че се усмихва. Прокурорът не беше прав, като каза на съдебните заседатели, че била умряла в страдания, изоставена, сама с жестокия убиец в тъмната нощ на брега на Тихия океан. Съвършено невярно. Тя не страда в момента на смъртта си. Беше отпусната и успокоена и се усмихваше. Тогава за пръв пътя видях да се усмихва. Как може да е страдала? Пък и не беше изоставена.

Аз бях най-добрият й приятел. Аз бях единственият й приятел. Тогава как може да е била изоставена?

Какво можех да кажа?… Всичките тези хора знаеха, че съм я убил. Единственият човек, който можеше да ми помогне по някакъв начин, също не беше между живите. Изправих се пред съдията, погледнах го и поклатих глава. На нищо не можех да се позова.

Читать дальше →