Птиците умират сами

Начало книги

На 8 декември 1915 година Меги Клийри навърши четири години. Щом бяха прибрани съдовете от закуска, майка й мълчаливо пъхна в ръцете на Меги пакет, увит в кафява хартия, и я изпрати навън. Меги приклекна зад храста прещип до предната порта и нетърпеливо задърпа обвивката. Пръстите й бяха несръчни, а опаковката — твърда. Долови мириса на универсалния магазин в Уахин, което й подсказа, че каквото и да има в пакета, то по чудо е било купено, а не направено или подарено.

От единия ъгъл се показа нещо изящно и златисто и Меги взе още по-бързо да се бори с хартията, като я късаше на дълги неправилни ивици.

— Агнес! О, Агнес! — промълви тя нежно, като запремига към куклата, която лежеше в съдраната обвивка.

Истинско чудо. Само веднъж в живота си Меги беше ходила в Уахин — отдавна, през май — като награда за послушанието й. Настанена до майка си в кабриолета, съвсем кротка, тя беше толкова развълнувана, че нито видя, нито запомни много. С изключение на Агнес — красивата кукла, седнала на щанда и облечена в рокля от розов атлаз, обшита цялата с волани от кремава дантела. Още там тя си я бе нарекла Агнес — най-красивото име, което знаеше за такова неповторимо създание. Месеци след това тя копнееше по Агнес, без никаква надежда да я притежава: Меги нямаше кукли и не знаеше, че те са направени за малки момиченца. Тя се забавляваше със свирките, прашките и изпочупените войници, които братята й изхвърляха, и валяше ръцете и чепиците си из калта.

Читать дальше →