Виждам те

Начало книги

Правиш едно и също нещо всеки ден.

Знаеш точно къде отиваш.

Не си сама.

Непознатият стои толкова близо зад мен, че дъхът му овлажнява кожата на врата ми. Премествам се с два сантиметра напред и се притискам в сиво палто, което мирише на мокро куче. Сякаш не е спирало да вали от началото на ноември и от натъпканите затоплени тела край мен се издига лека пара. Някакво куфарче постоянно се удря в бедрото ми. Влакът се разтриса на поредния завой и запазвам равновесие единствено благодарение на хората наоколо и на ръката си, която неволно съм подпряла на палтото пред мен за временна опора. На Тауър Хил слизат десетина души и се качват два пъти повече, всички са настървени да се приберат у дома за уикенда.

– Разпределете се равномерно в целия влак! – нарежда някой по уредбата.

Никой не помръдва.

Сивото палто го няма и аз заемам мястото му, което е за предпочитане, защото има къде да се хвана и защото онзи странник не може да хвърля ДНК-то си във врата ми. Дамската ми чанта се е извъртяла зад тялото ми, но аз отново я връщам отпред. Двама японски туристи носят огромни раници на гърдите си, които заемат място за още двама души. Една жена отсреща вижда, че ги наблюдавам, среща погледа ми и се намръщва в знак на солидарност. Приемам мимолетната ѝ подкрепа, след което премествам очи надолу към краката си. Обувките около мен са най-различни: мъжките са големи и лъскави, под различни раирани панталони, а женските са високи и цветни, върховете им са изкривени в невъзможни форми. Сред краката забелязвам чифт лъскави чорапогащи – прозрачен черен найлон и искрящо бели маратонки. Собственичката е скрита, но си представям, че е на двадесетина години и в голямата ѝ дамска чанта или в шкафчето и в службата има зашеметяващи офис обувки на високи токчета.

Читать дальше →