Едно момче брои звездите

Начало книги

Вятърът духаше като циганин. Сякаш се бе заел да разпали някъде огромен огън, за да стопли света. Защото светът мръзнеше. Мръзнеше светът през тази есен. Мръзнеше като грешник. Мръзнеха и къщите на този град. Те бяха се сгушили там горе, в скута на планината, още от стари времена и сега бяха се разкаяли. Но беше много късно. Вече бяха станали град. Лесно ли се вдига и се премества цял един град?

Но да си признаем и истината, студът нямаше право да довтаса толкова рано. И вечният календар дори не беше съгласен с такова нещо. Студовете трябваше да дойдат много по-късно. Водата замръзваше и реките се сковаваха. А това беше работа на ветровете през зимата. Но през месец септември тези неща не бяха редни… Та по това време ветровете са още топли. Ухаят на зрели плодове, не носят облаци със себе си и са лекокрили като боси момчета.

Ето като това босоного момче, което тича тази вечер по пътя, който води към града. То тича, защото зъзне и защото вятърът го блъска като някаква малка дрипа. Името му е Мельос, но това не е важно, защото никой не го пита. Ето сега то върви по широкия път с акации, който разделя града на две части. Хубав е този път. През лятото ухае силно от акациите и градините, които се простират край него. Всяка неделя дори го поливат с вода с един пробит варел, натоварен на двуколка, за да не се прашат роклите на момичетата. Хубав навик… Защото иначе момичетата може би нямаше да излизат на разходка, а тогава каква прелест би имало едно шосе!

Читать дальше →