Влак за Топъл край

Начало книги

— Вали дъжд — каза жена му. — Дъжд…

Тихо, почти равнодушно. Тя отдавна говореше с такъв тон. От онази минута на вмирисания от мазут перон, когато стана ясно — децата няма да стигнат навреме. И дори ако са си пробили път до площада между гарите — никаква сила няма да ги пренесе през клокочещия човешки водовъртеж. Тук, на тясното пространство между стените, релсите, обкръжените от охраната влакове, се мятаха и мятаха онези, които не бяха се сдобили с билет. Някога хора, сега — просто оставащи. От време на време някой, дали от отчаяние, дали от сляпа вяра в късмета, се хвърляше към влаковете: сиво-зелени, топли, носещи в себе си движение и надежда… Тракаха автоматни откоси и тълпата за миг отстъпваше. После по гаровата уредба обявиха, че ще пуснат газ, но тълпата сякаш не чуваше, не разбираше… Той замъкна жена си в преддверието на вагона, за пореден път показвайки на кондукторката билетите. И те се скриха в килийния уют на четириместното купе. Две от местата пустееха и скъпоценните билети се въргаляха като смачкани хартийки в ъгъла на подвижната масичка. А зад прозореца на влака вече беснееха, търкайки сълзящите си очи, оставащите. В неизбежните процепи проникваше Си-Ен и те с жена му припряно изливаха върху носните си кърпи приготвената минерална вода, прикриваха лица с жалките самоделни респиратори. А влакът вече потегляше и последните автоматчици скачаха в отредените им крайни вагони. Тълпата притихна — дали защото газът беше подействал, или беше осъзнала, че нищо не може да се промени. И тогава от оловно-сивото небе се посипа едър сняг. Първият августовски сняг…

Читать дальше →