Сенки от сънищата

Начало книги

Когато, късно вечерта, излязох от гората, уморен, гладен, зъл, мразещ целия свят, че и себе си в допълнение, попаднах право на аборито.

Туземецът седеше на бетонната плоча, издигаща се косо от земята. Тази част от космодрума беше изоставена много отдавна, подредените някога с толкова старание плочи се бяха натрошили и тревата-конуска ги изтласкваше една след друга. Бетонът зад гърба ми вече се бе превърнал в изгнила каша, която вече дори не напомняше за продукт на човешки ръце. Отпред, близо до градчето, плочите още се държаха. Отначало се разклащаха — чуждата земя неумолимо ги отхвърляше, после отново придобиваха предишната си здравина.

Аборито ме погледна, изпъкналите очи запулсираха, фокусирайки се. Сви дългите си тънки крака, сякаш се страхуваше, че ще го съборя от плочата.

— Мир и любов — измърморих, заобикаляйки плочата с наежилия се абори. Туземецът беше стар, тъмнокафявият цвят на лъжекожата показваше преклонната му възраст. Аборитата на такава възраст често избухваха в пристъпи на кашлица, а на мен изобщо не ми се искаше да трия разяждащата слуз от дрехите си.

Читать дальше →