Предание за първия атеист

Начало книги

… През онази сутрин младият воин на име Рен, което означава „Зимно слънце“, отиде при вожда. С подчертано уверен жест той отпъди стража от пътя си и влезе в шатрата.

Вождът закусваше. Неговата най-млада жена, тринайсетгодишната Химра, поднасяше на вожда чиния със сушено месо и осолени плавници на змиеглави. Вождът вдигна към Рен тежък, не предвещаващ нищо добро поглед. Дори в прохладния сумрак на шатрата Рен се изпоти. Но продължаваше да стои.

— Закусвам, Рен — каза най-накрая вождът. Той изтри мазните си пръсти в косата на най-възрастната, нелюбима жена, спяща в краката му, и посегна към чашката с отвара от блатни лилии.

— Приятно хранене, вожде! Аз не мога да чакам — тихо, но твърдо каза Рен.

Вождът вдигна вежди и се обърна към него.

— Говори, ловецо.

Рен трепна от обидата, но се сдържа.

— Да, вожде! Аз съм ловец! А племето гладува! Жените варят кора от черни тополи, знаеш ли това?

— Всичко знам, Рен! Защо си дошъл?

Читать дальше →