Белязаният

Начало книги

Вече нямам високо мнение за Стивън Макей, въпреки че по-рано се кълняха в него. Беше време, когато го обичах повече от родния си брат. Ако някога срещна отново Стивън Макей, не отговарям за себе си. Не мога да повярвам, че човекът, с когото деляхме храна и завивки и с когото преминахме по Чилкутската пъртина, може да постъпи като него. Винаги съм считал Стив за почтен човек и искрен приятел, без капка отмъстителност или злоба. Никога вече няма да вярвам в хората. Аз бдях над леглото на този човек, когато се разболя от тиф;

гладувахме заедно при изворите на река Стюърт, а при Малката лакерда той спаси живота ми. И сега, след като сме били толкова години заедно, мога да кажа за Стивън Макей само едно: той е най-долният човек, когото някога съм срещал.

Ние тръгнахме за Клондайк през есента на 1897 година, в разгара на златната треска, но тръгнахме твърде късно, за да прехвърлим Чилкутския проход, преди да се застуди времето. Бяхме изминали почти половината от пътя, натоварени с цялото наше снаряжение, когато започнаха да прехвръкват първите снежинки. Тогава се наложи да купим кучета, за да продължим пътя си с шейна. Ето как се сдобихме с Белязания. Цените на кучетата бяха високи и ние платихме за него сто и десет долара. Видът му заслужаваше тази цена. Казвам „видът“, защото той беше най-красивото куче, което някога съм виждал. Тежеше шестдесет фунта и притежаваше всички качества на отлично впрегатно куче. Не можахме да открием породата му. Не бе нито хъск, нито мейлмют, нито хъдсън бея. Приличаше на всички тези породи, а същевременно на нито една от тях; на всичко това отгоре имаше нещо у себе си и от кучетата на белите, защото от едната му страна, сред жълтокафявия и мръснобял цвят, имаше едно катраненочерно петно, голямо колкото отвор на кофа за вода.

Читать дальше →