Покани ме да вляза

Начало книги

Блакеберг.

Навява мисъл за кокосови сладки, може би за дрога. „Почтен живот“1. Метростанция, предградие. Друго нищо особено. Сигурно и там живеят хора, както навсякъде другаде. Нали затова е застроено, за да има къде да живеят.

Не, не е разрастващо се по естествен път място. Тук всичко предварително беше планирано. Хората се нанасяха в наличните жилища. Бетонни сгради с цвят на пръст, пръснати сред зеленината.

Когато тази история се случи, Блакеберг съществуваше като квартал от трийсет години. Ще рече човек, че тук е имало първооткривателски дух. Мейфлауър; непознати земи. Да. Необитаваните сгради, очакващи своите хора.

Ето ги и тях!

Прииждат по моста Транебергсбрун, в очите им — слънчева светлина и надежди за бъдещето. Годината е 1952. Майки носят мъниците си на ръце или ги тикат в колички, водят ги за ръка. Бащи, които не мъкнат кирки и мотики, а кухненски уреди и функционални мебели. Най-вероятно пеят нещо. „Интернационала“ може би. Или пък „Вижте, вървим към Йерусалим“ — според нагласата.

Читать дальше →