Онези, които напускат Омелас

Начало книги

Със звън на камбани, който вдигаше в простора ята лястовици, Летният фестивал пристигна в Омелас — градът на блестящите кули край морето. Мачтите и въжетата в пристанището бяха окичени с флагове. По улиците между къщите с червени покриви и разноцветно боядисани стени, между обраслите с мъх градини и под редиците от дървета, покрай парковете и обществените сгради се движеха шествия. Накои от тях бяха внушителни — предвождаха ги старци, загърнати в строги тоги в бледопурпурни и сиви тонове, следвани от навъсени и мълчаливи майстори, спокойни и ведри жени, които носеха бебета и бъбреха помежду си, както си вървяха. По други улици музиката бе в по-бърз такт, кънтяха гонгове и дрънкаха дайрета, хората танцуваха, шествието бе един непрекъснат танц. Из тълпата се провираха деца, виковете им прорязваха музиката и песните като стремително литнали лястовици. Всички шествия се отправяха към северната част на града, към обширната мера, която всички наричаха Зелена поляна, където момичета и момчета, смъкнали последните си дрехи под свежия полъх на вятъра, с окаляни до глезените си крака и с грациозни движения на ръцете си, разгряваха ставите си за състезанието. Конете не бяха оседлани, дори дизгините им нямаха юзгечки. В гривите им бяха сплетени сребърни, златни и зелени ленти. Пръхтеха, вдигаха се на задните си крака, перчеха се пред другите. Чувстваше се колко бяха възбудени — единствените животни, приели нашите церемонии като свои собствени. Далеч на север и на запад се издигаха планини, прислонили в дъгата си залива Омелас. Утринният въздух бе толкова прозрачен, че снежните корони на Осемнайсетте върха сипеха златнобелия си блясък през безкрайността на слънчевото зарево под тъмната синева на небето.

Читать дальше →