Наследникът (Част II)

Начало книги

Аз съм животно, помисли си Ки-лин. Дъждовните струи безмилостно шибаха тялото й, пронизвано от остра болка в продължение на безкрайно дълги месеци бях животно, но сега трябва да се превърна в човек. Иначе няма да оцелея.

Беше по-лесно да го помисли, отколкото да го стори в действителност. Вдигна кална ръка и неволно попила пурпурния белег на шията си. Целувката на вампира. Мазолестият палец на полковник Ху беше счупил ключицата й, вероятно с удесеторена сила, предизвикана от агонията. Болката пулсираше в главата й, но тя беше свикнала с нея и почти не й обръщаше внимание.

Болката беше верен приятел и другар, единствен спътник в безкрайните нощи, през които полковник Ху я убеждаваше, че бялото е черно, че любовта е омраза… Че болката е чувство, а удоволствието е обратното: че смъртта е живот…

Прибегна до „прана“ — дълбоко вдишване и издишване. След няколко секунди болката беше заключена в изолирана килия на съзнанието й, вече беше в състояние да провери дали може да използва ръката си. Оказа се, че всичко е наред, стига да не я вдига над нивото на рамото. Над тази линия счупените костици започваха да се трият и цялата й ръка изтръпваше — от рамото чак до ноктите. Това означаваше, че има засегнат нерв и няма да се оправи без услугите на лекар.

Читать дальше →