Невестата от Шербрук

Начало книги

— Снощи я видях — Невестата девица!

— О, нима, вярно ли? Ама наистина ли, Синджън? Ще се закълнеш ли, че си видяла призрака?

Последваха две изпълнени с ужас ахвания, както и възбудени, примесени със страх и трепетно вълнение викове.

— Да, трябва да беше Невестата девица.

— Тя ли ти каза, че е девица? Каза ли ти изобщо нещо? А ти изплаши ли се? В бяло ли беше? Не стенеше ли? Не приличаше ли повече на труп?

Гласовете се отдалечаваха, но той продължаваше да чува ахканията и кикотенето, докато момичетата отминаха вратата.

Дъглас Шербрук, граф Нортклиф, я затвори добре и се върна при писалището си. Проклетият призрак! Чудеше се дали родът Шербрук не бе орисан да търпи вечно всякакви невероятни разкази за нещастната млада дама. Погледна подредените на купчини книжа, въздъхна, седна и се загледа безцелно пред себе си.

Графът се намръщи. Напоследък му се случваше често, защото му досаждаха и не го оставяха нито ден, нито час на мира. Непрестанно го обсипваха с внимателни, но и настойчиви напомняния. Тъй като бяха все на една и съща скучна тема, те малко се отличаваха едно от друго. Внушаваха му, че е нужно да се ожени и да осигури „наследник на графството“. Внушаваха му, че остарява и с всяка измината минута мъжествеността му отслабва, че същата тази мъжественост според тях е била разпилявана, защото от семето не се пръкваха бъдещи Шербрукчета, затова то, неговото великолепно семе, трябва да бъде използвано законно, а не разпилявано както дойде, срещу което предупреждава Библията.

Читать дальше →