Наследницата

Начало книги

Магдален лежеше вглъбена в себе си и чакаше, чакаше опиумът да потисне ужасната болка, раздираща тялото й. В мрачния зимен следобед едва успяваше да различи високия сводест таван и покритите с тъмна дъбова ламперия стени.

Най-сетне болката намаля. „Скоро ще се освободя от това ужасно терзание, което ме е погълнало — мислеше си тя. — О, дано само опиумът стигне докрай. Господи, защо той толкова дълго не ми даваше опиум? Искаше да се боря, ето защо. Поне най-сетне разбра, че не мога да се боря и че не искам да живея.“

Дали все още беше до нея? Не знаеше. Всъщност дори не я интересуваше. Толкова отдавна беше с нея. Беше й говорил тихо, опитвал се бе да й помогне, но не й бе дал опиум, докато не му бе изкрещяла да я остави да умре на мира. Сега най-сетне се бе освободила от болката.

„Малка моя Елзбет, бедно мое дете! Едва преди няколко дни започна неуверено да пристъпваш към протегнатите ми ръце. О, мое дете, скоро, съвсем скоро ще забравиш своята майка! Само да можех още веднъж да те притисна до гърдите си. Да, ще ме забравиш, а любовта си ще дадеш па чужди хора и при теб ще бъда не аз, а той. О, Боже, как бих искала да мога да го убия! Но той ще живее, а аз ще гния самотна и забравена в проклетата гробница на семейство Девърил“

Читать дальше →