Заник

Начало книги

Нещо подразни носа на бай Димитраки, той кихна и се събуди. Беше си отспал. В широкия хает бе повиснала сънлива следобедна тишина. Слънцето печеше южния джамлък, но басмените завеси пазеха хубава сянка. Само една тъничка лента лъчи, влязла бог знай отде, падаше връз очите на бай Димитраки и го караше да примижава. Той поотмести възглавката и дълго, с наслаждение се прозя. „Изпотил съм се чак…“ — усмихна се той доволно. Приятна леност натискаше огромното му тяло, тъй нежна, тъй сладостна, че не му се искаше и пръст да мръдне. Той не мислеше и не можеше да мисли сега за нищо: беше му хубаво да полежи още — ей така, след съня.

Мръднаха синджирите на стария дървен часовник и четири пъти пресипнало изкука птичето. После всичко още повече притихна. Едва доловим дъх на старо дърво и гюлова вода се излъчваше от ъглите на грамадния хает. Една голяма муха се блъскаше в стъклата и бръмчеше силно — з-з-з-ъ-н-н-н. Долу — Добри, слугата, вадеше вода от кладенеца и чекръкът жаловито скърцаше. И тия бавни звукове идеха някъде издалеко — размекнали, уморени, като че полусъбудени — и трептяха в напечения въздух.

Читать дальше →