Panem et circenses (Хляб и зрелища)

Начало книги

Уви, престанаха фишеците! А пък ние, жителите на българската столица, как бяхме се свикнали с тях през оная седмица на тържества. И каква нужда има да лишават столицата от нейната празнична премяна. Оставете триколорните диреци, оставете арките, оставете и флаговете — нека се развяват, нека на тия флагове зелената боя, емблема на надеждата, ни вселява успокоение и ни приспива върху скута на султанското благоволение. Пускайте фишеци, нека техният устрем мами нашите погледи към небесата, нека техният пукот буди съзнанието за нашето величие и зрелост…

Стига вече рабско подражание на Белгия… Па и не остана вече на какво да подражаваме: всичко белгийско е присадено на българска почва. Време е сега да вземем друг, по-велик образец. А какво може да бъде по-величествено и по-привлекателно от Римската империя, особено през първите векове на християнството. И ако се взрем внимателно в пътя, по който сме я подкарали, с радост ще забележим, че май-май не сме далеч от Римската империя. Криво да стоим — право да хортуваме: какво ни дели сега-засега от римляните? Ама ще речете, патриции нямаме. Кое каиш? Патриции ли? Я прочетете някои „Известия от двореца“ — ще ви се завие свят от титли, три пъти ще ви се пресече в гърлото, догдето прочетете едно име. Я накарайте някого от Дивотинска околия да ви изговори: „Заведующий еди-коя си част в полка на Нейно-Царско Височество-Принцеса-Клементина-Сакс-Кобург-Готска, Августейшата-Майка-на-Негово-Царско-Височество-Господаря, от генералний щаб подполковник Бонапартов.“ Например, санким де. На гладно сърце можеш ли го изговори! И кажете после това, че не сме прогресивна нация.

Читать дальше →