Неврастения

Начало книги

Доктор Н. затвори вратата с въздишка, като че искаше да отдели от себе си целия останал свят. Седна на стола и уморено отпусна клепачи. Слава богу! Свърши се и това — утре се връща обратно. После изведнъж сви лице в кисела гримаса. „Какво ли пък толкова ме чака, та съм се разбързал?… И тук, и там все същата история!“ Пред очите му още се въртяха двамата колеги — единият нисък, с брадичка, упорит и досаден като всеки стар провинциален лекар, другият едър, розов, добродушен момък, който повече мълчеше. От тоя час с тях му стана още по-блудкаво.

Бяха го викнали от София с телеграма за консултация в тоя провинциален градец, дето бе пристигнал преди два-три часа. Болният беше богат астматичен фабрикант, познат пациент от по-рано. Не можеше да откаже, а, от друга страна, той сам обичаше тия кратки откъсвания от София: обикновено те го разведряваха и в същото време му действуваха успокоително като бром. Но сега, от седмица насам, бяха го хванали пак тия отвратителни настроения, все по-чести напоследък, и всичко му се бе отщяло. Той беше млад тридесет и пет, четиридесетгодишен мъж, елегантен, с бледо лице и подстригани мустаци. Обичаше работата си, семейството, охолността и бързата слава на рядко способен столичен лекар. Не беше сребролюбив, охотно лекуваше бедните, дори им помагаше за лекарства и храна, често го измъчваха угризения за богатия живот, който водеше, докато наоколо имаше толкова мизерия — с една дума, минаваше за млад, с „леви убеждения“ човек. Но когато идваха тия неврастенични пристъпи, махваше с ръка на всичко — изострен, озлобен, потънал в мрачен песимизъм, който граничеше с отчаяние. Сегиз-тогиз си казваше: „Жлъчката… жлъчката навярно не е в ред… Ще трябва да се изследва…“ После отлагаше и забравяше до нова криза.

Читать дальше →