Из Странджа

Начало книги

От Алан Кайрак нататък пътят възлиза по хълбоците на планината. През километър-два срещаме сегиз-тогиз някой въглищар или задяната с цедилка жена, която бърза към село. После постепенно всичко наоколо опустява. Морето отдавна вече не се вижда. Редица вълнисти склонове, запътени към него, слизат до далечния хоризонт. Безпределни пространства опустошена гора се разстилат край пътя като черни лишеи по жълтеникавото рухо на планината. По-близо, по-далеч, там отвъд — димят въглищарски пещи и пушекът ниско и бавно се върти над обезобразената земя. Зловещо мълчание виси неподвижно от небето, древно, памтивековно мълчание, което е тежало над неодухотворения още свят в първия ден на сътворението. И есенното слънце хвърля своя немощен блясък като някакво отражение от друго светило, като миражно слънце над тоя безотраден край.

Час, два, три вече възлизаме по разнебитения каменлив път, без да срещнем жива душа. Гората ни поема все по-навътре и по-навътре — хубава, хайдушка дъбова гора, която жълтее вече. През стволовете се откриват тук-там полянки с нежна есенна тревица или тъмни долове, засипани с шума. Никакво птиче, никакъв звук, ни шумолене на листа, ни ромон на извор. Само приспивният мек тропот на конете и трясъкът на каруцата.

Читать дальше →