Хотел „Ниагара“

Начало книги

Сезонът отдавна свърши, летовището е пусто. Върховете на околните хълмове са скрити в мъгла, мътносива като вата, напоена с вода. Тя стои така вече няколко дни — неподвижна, готова да се оцежда в невидим дъжд, който ще ситни цели седмици наред. Но планината е още суха и чака.

След обяд студен ветрец върти по шосето леки вихрушки от прах, парчета хартия и опадали листа. Сегиз-тогиз от напречната пътека се свлича волска кола, натоварена с вършини, и поема надолу към селото; заскърца някой капак на заключена вила и млъкне. Инак всичко е притаено, хладно, изоставено.

Само в двата големи хотела, чиито стопани живеят тук зиме и лете, е отворено. Чува се тиха глъчка, пушат комини. В дъното на площада, тъкмо срещу баните, с веранда на юг, е „Бел Вю“. Тук, над пресъхналия наполовина водопад, е „Ниагара“ — триетажна постройка с двадесетина прозорци, с градина и салон в партера. Дворчето-тераса над шосето, настлано с пясък, сега е покрито със сухи кленови листа, между голите клони на салкъмите съскат шушулки, в ъгъла една калинка е опулила алените си, като че изкуствени плодове, с черни зеници в средата. Мирише на прах, на тор, с който затрупват лехите, и на дим: някъде горят купища смет и гъст пушек стига насам.

Читать дальше →