Фонтенбло

Начало книги

През мрежата от листа куполът на небето синее като огромен опал. Далеч, в дъното на алеята, огромните върби плакнат в езерото отпуснати коси. Гората мълчи дълбока и здрачна. Един мраморен Аполон, приседнал всред моравата и вдигнал ръка към небето, лови първия ален лист на клена. Под нозете ни се чупят сухи клонки. Едно безгласно птиче изпърхва наблизо и отлита. Някъде шумят улици, влакове, автомобили; но тука е плътна, бездънна тишина. Неизразима хармония е напоила тоя час. Някаква абсолютна и лъчезарна пълнота обгръща в едно земята и далечното небе. В бистрия въздух се реят, като сини сияния, тайнствени женски лица, безплътни и усмихнати, преливат и се сливат в един-единствен образ. Замрелите езерца, тревата, стените излъчват смътен парфюм — тънък и проникващ; една огромна кадилница, напоена от вековете с неугасима човешка любов.

Тия потайно усмихнати образи — увенчани с могъщество и блясък или короновани само с нимба на кралската обич, — те са прелели тук тръпката на своите женски сърца. Времето разруши тленната плът — прах, върнал се в праха на земята: те спят отдавна в гробници и параклиси из всичките краища на Франция. Но тръпката остана през столетията и отвъд спомена. Саламандрата — емблема на създателя на Фонтенбло — не е ли емблемата на тая неизгаряща човешка любов?

Читать дальше →