Ерих Кестнер

Начало книги

Повечето хора бързат да се отърват от детството като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не им трябва. За тях животът представлява нещо като безкраен кренвирш, от който те си откъсват всеки ден по едно парче и, кога с удоволствие, кога не, изяждат. За тях изяденото вече не съществува! Така те усърдно се катерят по стълбицата на живота, „издигат се“ от „долното“ през „средното“ до „горното“ стъпало и когато най-сетне се озоват на върха и с мъка се опитват да запазят нестабилното равновесие между амбиции и възможности, с изненада откриват, че са изгорили зад себе си станалите им вече излишни стъпала и всякакъв обратен път им е отрязан. Остава им единствено „пътят напред“, т.е. към старостта, безсилието и… смъртта.

А нима не е по-добре човек да може да се качва и да слиза по стълбището на живота си като в голяма и богата къща — с уханния килер, пълен със сушени плодове, буркани със сладко и интересни, макар и овехтели и вече никому ненужни неща; с различните етажи, в които са подредени важни и незаменими предмети, станали свидетели на неповторими за собственика им събития; и с таванската стаичка, където може да се погледат звездите, да се помечтае или, в най-лошия случай, да се напише някое стихотворение. Но повечето хора живеят без уютния дом на детството и, може би за да забравят това, си придават важност.

Читать дальше →