Книга за изгубените неща

Начало книги

Имало едно време — нали така започват всички приказки — едно момче, което останало без майка. Но това не станало изведнъж. Черна, невярна болест я погубвала бавно, бавно. Коварното заболяване я изяждало отвътре, убивало светлината в нея. Затова очите й мъчително гаснели, с всеки изминал ден лицето й ставало все по-бледо.

Страданието я отнемало от момчето малко по малко всеки ден и него все повече го обземал страх, че иде денят, когато изцяло ще я изгуби. А толкова много искало майка му да живее. Сестри и братя нямало и макар че безкрайно обичало баща си, истината била, че към майка си било привързано повече. И не можело да понесе мисълта, че е обречено да живее без нея.

Дейвид — така се казвало момчето правел всичко по силите си, за да помогне на майка си да надвие болестта. Опитвал се да бъде добър, за да не страда тя по негова вина. Вкъщи ходел на пръсти, за да не вдига шум, в игрите с оловните войничета тихичко шепнел. Създал си строги правила и навици, опитвал се да ги спазва на всяка цена, защото фаталистично вярвал, че съдбата на майка му отчасти зависи и от неговите дела. Ставал от леглото, като винаги първо допирал пода с левия крак, сетне с десния — за сполука. Зъбите си миел, броейки до двайсет, чак тогава спирал. Каквото и да пипнел — било крановете в банята или дръжките на вратите, — вършел го определен брой пъти: нечетните числа били злополучни, четните — благоприятни, а две, четири и осем предпазвали от нещастие. Шестицата не харесвал, защото съдържа числото три, нали три по две прави шест, а тройката е втората част на тринайсет, фаталното число.

Читать дальше →