Човекът от Архангелск

Начало книги

На 4-ти март 1867 година, когато бях на двадесет и четири години, написах следните думи в своя бележник — резултатът от множество умствени терзания и конфликти:

„Слънчевата система, която се намира сред безброй други системи от същата величина, се носи неспирно и безмълвно из пространството в посока съзвездието Херкулес. Големите сфери, от които тя е съставена, се въртят и въртят непрекъснато и безшумно през вечната пустош. Сред тях една от най-малките и най-незначителните е тази съвкупност от твърди и течни частици, която ние сме нарекли Земя. Сега тя продължава да кръжи по своя път, както е правила преди да се родя и както ще продължи и след като умра — една въртяща се мистерия, появила се кой знае откъде и отправила се кой знае накъде. Върху външната кора на тази движеща се маса пълзят множество дребни твари, едно от които съм и аз — Джон Маквити — безпомощен, безсилен, носен безцелно през пространството. При това такова е положението на нещата тук, че и малкото енергия и проблясъци от разум, които притежавам, са изцяло насочени в усилията, необходими, за да се сдобия с някакви си метални кръгчета, с които да мога да закупя химическите елементи, нужни ми, за да поддържам своите непрекъснато износващи се тъкани и да осигуря покрив над главата си, който да ме предпазва от прищевките на времето. Поради това аз не мога да си позволя да размишлявам относно съдбовните въпроси, които ме обкръжават. При все това, макар и нищожен в своята същност, аз все пак изпитвам известно щастие и дори (надявам се да ми бъде простено!) понякога съм преизпълнен с гордост от чувството за собствената си значимост.“

Читать дальше →