Момичето от Вондел парк

Начало книги

Живея сам в тази огромна мрачна къща, в която стаите преливат в безкрайни коридори, а коридорите в стаи. Тук е пусто и самотно, светлината бяга и се крие в ъглите, зад пердетата или тежките старинни мебели и понякога наднича плахо, плахо като наказано дете. Понякога късно през нощта в съня си чувам детски плач. Когато се събудя някъде далеч, далеч продължава да ехти тихо хлипане; аз запалвам свещта (в къща, голама като тази непрекъснато има проблеми с електроинсталацията) и кръстосвам като сонмамбул в мрака, сред безкрайните коридори и огромните стаи, да търся източника, но след всяка следваща моя стъпка детския плач затихва и се губи, накрая съвсем изчезва.

Не винаги е било така. Преди тук имаше и други стъпки. Стъпки на меки боси ходила по килимите — на едно красиво създание, което имах честта да наричам моя съпруга, песен и весел мелодичен смях, който се носеше от стая в стая и караше светлината да излиза от най-тъмните ъгълчета и дупки, и да танцува заедно с него.

Читать дальше →