Празната стая

Начало книги

Видях я за първи път почти година след сватбата им. Погребението свърши, всички си тръгнаха, останахме в стаята сами. Нямах какво да й кажа, тя също мълчеше, мълчеше още от предната сутрин. Водиха се с Финли малко повече от година. Тя още нямаше и двайсет — истинско дете, макар да беше с оформено тяло на младо момиче.

Седя до прозореца, загледана навън, в гъстеещия здрач, до свечеряване. Не бях запалил лампата, а тя, вече няколко часа, седеше неподвижна на стола. От мястото си виждах нейния тъмен силует, очертан неподвижно върху сивата привечер като абаносова гравюра върху камък. В този миг разбрах, че хубост може да има и в скръбта.

Финли беше единственият ми брат, а преди смъртта си — едничкият близък човек, който ми беше останал в света. Сега тя беше вдовица.

Казваше се Томасика, но нито веднъж досега не бях произнасял името й. Не можех да свикна; в непознатото име нещо издига щит срещу безразсъдното натрапване на чуждите хора. А когато настъпи миг да се обърна към нея, съзнавах, че устата ми ще произнесат звукосъчетание, което е само нейно.

Читать дальше →