Панаир

Начало книги

Повече тя не можеше да понася.

Измъкна се от стрелбището и като се препъваше във въжета, колчета и щайги, тръгна към палатката, в която спяха. На Хъч каза, че иска да се вчеше, но беше сигурна, че той разбира не по-зле от нея цялата истина.

Бес не плачеше. От година не бе плакала. През цялото време, повече от две години, беше винаги до Хъч, следваше го по панаирите, със стрелбището и кученцата и от година насам сълза не пророни. Бес въздъхна дълбоко и се отпусна на походното легло.

От време на време всред оглушителния дрезгав рев на тълпата долавяше гласа на Хъч. Колкото и високо да кънтяха кресливите гласове в павилионите на смеха, металическата музика на фонографа от Кубинското кабаре, или затрещелият в рупорите хрипав вой на предлагащите „опитайте щастието си“, Бес пак различаваше познатия напевен повик на Хъч:

„Който събори кученцата, отнася в къщи един нов новеничък сребърен долар!“

Сама беше повтаряла този апел толкова пъти, че сега думите на Хъч излизаха сякаш от нейните уста.

Читать дальше →