Мъж и жена

Начало книги

Изкачваха се бавно по пътя в безцветното утро като сенки, забравени от нощта. В телата им нямаше движение, само нозете се влачеха и вдигаха прах, който начаса се стелеше подире им. На всяка крачка погледът им се откъсваше от земята и очите се взираха в хоризонта — да доловят първите кървави лъчи на слънцето.

Жената яростно хапеше устни. Болеше я, но тъй поне се заставяше да върви, стъпка подир стъпка. Иначе не би могла толкоз мили да влачи крака. От време на време простенваше, но не заплакваше.

— Време е да поспрем. Да отдъхнем пак — каза Ринг.

Тя не отвърна.

Продължиха.

Като възлязоха на хълма, срещу лицата им се изпречи слънцето, пресечено от равния хоризонт като с нож на половина. Долу някъде, под булото от мъгла, която бавно се надигаше от земята, лежеше долина. Виждаха се къщи и ниви, но бяха тъй далеко, че почти се стапяха в мъглата. От комина на най-близката къща се виеше дим.

Рут погледна мъжа до себе си. Слънчевите лъчи багреха бледото му лице в кървавочервено. Но очите му бяха тъй уморени и безжизнени. Стори й се, че се държи с последни усилия, сякаш след миг ще загуби равновесие и ще рухне.

Читать дальше →