Докато сме живи

Начало книги

Изпръхналата пролетна пръст тичаше покрай прозореца на вагона като широка, придошла река.

Залюлял се на тясната платформа, Тед Бъртън нетърпеливо чакаше забавянето на влака, преди да навлезе в гарата. В обгорялото лице се четеше напрегнато вълнение, смукваше от цигарата и притискаше зачервеното си чело о студеното стъкло на прозореца. Беше вперил очи в разгърналата се пред него топла низина и нервно присвиваше устни. Съзираше всяка локвичка блестяща дъждовна вода и току-що изораните нивя, — всяко разцъфнало плодно дръвче, всеки раззеленил се храсталак по синорите, но пак му беше трудно да повярва, че най-после войната е свършила и той наистина се е върнал у дома.

Носачът-негър изнесе багажа му до вратата на платформата.

— Колко остава до Риджуей? — за трети път тази сутрин попита Тед.

— Не е далеч — каза носачът и погледна през прозореца. — Виждате ли оная широка нива с пшеницата, ей-там, дето ще речеш е събрано всичкото жито на света? Като я минем, и сме в Риджуей. От Риджуей ли сте, ефрейтор?

Читать дальше →