Диви цветя

Начало книги

С изгрева на слънцето присмехулникът, който цяла нощ, кацнал на върха на покрива, пълнеше ясния хладен въздух с песните си, отлетя. Настана тишина — дълбока и тайнствена като равната песъчлива земя, която се простираше наоколо въз всички посоки, на мили далеч. Вечерните сенки се разместиха по белия пясък под дърветата и край стълбовете на оградите и разстлаха по земята дантелената мрежа на клоните и разкривените дъски на стоборите.

Слънцето изгря — подскачаше и се люлееше, втурнало се нагоре, сякаш страшно бърза да се издигне над върховете на боровете, та да освети цялата равнина — от тук, чак до Зализа.

Стаята, в която спяха, беше светла и топла. Нели се събуди още с отлитането на присмехулника. Лежеше настрана, мушнала ръка под главата си. Другата й ръка, отметната нагоре, бе отпусната върху възглавницата. Клепачите й потрепериха. Сетне застинаха. И после отново трепнаха — бързо, десетина пъти едно след друго. Търпелива както винаги, тя зачака Върн да отвори очи.

Читать дальше →