Няма втори шанс

Начало книги

Когато първият куршум прониза гърдите ми, помислих за дъщеря си.

Или поне така ми се ще да вярвам. Много бързо загубих съзнание. Ако трябва да съм точен, нямам спомен да съм бил застрелян. Знам само, че загубих много кръв. Знам, че вторият куршум опърли темето ми, въпреки че сигурно вече съм потънал в мрак. Знам, че сърцето ми спря да бие. И все пак ми харесва да си въобразявам, че докато съм лежал, умирайки, съм мислил за Тара.

За ваше сведение — не видях нито ярка светлина, нито тунел. А и да съм ги видял, не помня.

Дъщеря ми Тара е само на шест месеца. Тя лежеше в креватчето си. Питам се дали стрелбата я беше изплашила. Сигурно. Навярно се е разплакала. Питам се дали познатият, макар и режещ звук на плача й, е успял да пробие мъглата ми, ако на някакво ниво все пак съм го чул. Но отново повтарям, че нямам спомен.

Онова, което обаче помня, е раждането на Тара. Помня как майка й Моника събра сили за последния родилен напън. Помня как главицата й се показа. Бях първият, който видя дъщеря ми. Всички знаем за странните пътища, които поема животът. Знаем как една врата се отваря, а друга се затваря, житейските цикли, смяната на сезоните. Но моментът, в който се ражда детето ти, надхвърля сюрреализма. Преминал си като през портал в „Стар трек“ — стопроцентов трансформатор на действителността. Ставаш различен — от прост химически елемент, влязъл в досег с изумителен катализатор, се превръщаш в далеч по-сложен. Твоят свят се свършва; свива се до размерите на — поне в моя случай — три кила и двеста грама парче живо месо.

Читать дальше →