Последната кашмирска роза

Начало книги

В нощта преди шестия си рожден ден Мидж Прентис се събуди под мрежата против комари и вдъхна познатите миризми на горещата индийска нощ. Усещаше се сладникава миризма на плесен от влажните кхас–кхас рогозки, висящи на вратите и прозорците, за да пазят от горещината на ранното лято; долавяше се уханието на жасмина, който растеше край къщата; носеше се дълбокият полъх, неотделим от Индия, на канали и оборски тор. Но тази вечер имаше нещо друго. Стипчив и остър — мирисът на пушек. Мидж се изправи в леглото и се озърна. По тавана на нейната стая пробягваха трепкащи огнени отражения. Тя с мъка изпълзя изпод мрежата и боса стъпи на земята. Повика баща си и се сети, че той бе заминал за Калкута. Повика майка си, но й отговори айя1.

— Ела сега с айя, госпожичке — настоятелно рече тя. — Бързо ела. Тихо! — Айя я повдигна. — Прегърни ме и се дръж здраво. Много здраво. Стъпи върху краката ми и ще ходим заедно, както правехме, като беше бебе, и тогава онези лоши, лоши хора няма да видят моята госпожичка. Ако те скрия под сарито си, те просто ще си помислят, че айя чака друго бебе.

Читать дальше →