Мъжът на най-добрата ми приятелка

Начало книги

Когато получих съобщението, помислих, че е умрял. По две причини. Първо: ходих на прекалено много погребения в последно време — приятели на родителите ми и още по-лошо — родители на приятелите ми. Второ: мама ми се бе обадила по мобилния телефон. Правеше го за първи път, защото упорито твърдеше, че на мобилен може да звъниш само от мобилен. Затова, когато долепих апаратчето до ухото си и я чух да хълца: „Той си отиде“, кой може да ме вини за заключението, че татко е хвърлил топа и сме останали само ние двете.

— Току-що си стегна багажа и си тръгна.

— Какво си стегна…?

В миг осъзнах, че татко може всъщност да не е мъртъв.

— Ела си вкъщи — помоли ме тя.

— Добре…

Но аз бях на работа. И то не в офис, а в балната зала на хотел, погълната от последните приготовления за медицинската конференция „Да загърбим болките в гърба“. Скъсахме се от работа, която продължи седмици. Бях там от дванадесет и половина предишната нощ, подготвях пристигането на стотици делегати и уреждах проблемите им. (Премествах настанените в стаи за непушачи, които в промеждутъка от резервирането на стаите и пристигането си се бяха подхлъзнали и пак бяха захапали фаса — ей такива неща.) Най-накрая беше настъпил великият ден и след по-малко от час двеста специалисти по болестите на гръбначния стълб щяха да нахлуят, всеки един в очакване на:

Читать дальше →