Пръстенът на София

Начало книги

Не беше случайност. Нито едно от тези събития не стана по волята на случайността.

Разбрах го по-късно, макар че изправена пред това откритие, ми бе трудно да го проумея, защото винаги съм вярвала непоколебимо, че решимостта води до успех. Досега животът ми неотклонно бе оправдавал тази максима: бях вземала решения, които бяха водили до определени избори, а множеството малки пречки, които бях срещала по пътя, можех да приема не като лош късмет, а чисто и просто като резултат от собствените си несъвършени преценки. Ако трябваше да си избера верую, то това щяха да бъдат дръзките стихове на поета Уилям Хенли1:

И така, в онази зимна утрин, когато започна всичко, аз се качих в наетата кола и се отправих на север от Абърдийн и нито за миг не ми хрумна, че действията ми може да се направляват от нечия ръка.

Искрено вярвах, че единствената причина да се отбия от магистралата и да тръгна по по-тесния, виещ се покрай брега път, е мое собствено решение. Може би това решение в крайна сметка не бе най-удачното, тъй като пътищата бяха покрити с, както ме бяха уверили, най-големия сняг, падал в Шотландия от четирийсет години насам, и бях предупредена, че колата може да започне да поднася и в крайна сметка да закъснея. Предпазливостта и съзнанието, че имам да се съобразявам с предварителна програма, би трябвало да ме задържат на далеч, по-сигурната магистрала, но малкият знак с надпис „Крайбрежен път“ все пак ме отклони от нея. Баща ми винаги казваше, че морето е в кръвта ми. Бях родена и отгледана край бреговете на Нова Скотия и никога не съм можела да устоя на примамващия му зов. За мен морето притежаваше вълшебната магия на сирените, така че когато главният път, извеждащ от Абърдийн, се устреми към вътрешността на страната, аз пък се устремих надясно и поех по крайбрежния път.

Читать дальше →