В края на пътя

Начало книги

Четирима мъже, всеки от които образец на „живота, свободата, и прогресивността“, седнаха да играят вист. Термометърът показваше 101 градуса фаренхайт. В стаята беше толкова тъмно, че едва можеха да се различат картите и прекалено бледите лица на четиримата. Парцалив, полуизгнил вентилатор от избеляло платно гонеше горещината и виеше печално, при всеки замах. Навън, се стелеше смок, като в Лондон — ноември. Нямаше нито небе, нито слънце, нито хоризонт, само дълбок сив дим от комините. Човек можеше да си помисли, че земята умира от инсулт.

От време на време облаците прах се размърдваха без следа от вятър, издигаха се като пелена над оголените дървета и пак се спускаха над земята. После този смок се понасяше над равнината на няколко мили, чупеше и падаше над всичко, нямаше какво да спре полета му, а само потънали в прах релси, малко глинени къщурки, осъдени на забвение гари, мръсни канавки и едно тумбесто четири стайно бунгало, принадлежащо на главният инженер в строителството на отсечката на линията към Галдхари, понастоящем преустановено. Четиримата полу-заспивайки играеха вист и се караха кой е спечелил и кой загубил. Не беше най-добрият вист, който можеше да се види, но те бяха загърбили не малко проблеми, за да дойдат тук. Мотрам от Индийската Инспекция беше яздил трийсет и пропътувал с влак 100 мили от самотният си пост в пустинята само една вечер преди това. Лоундълс от Цивилната Инспекция, на специална мисия към полицията, беше пристигнал от далече, за да си почине за момент, от ужасните интриги на природно богатата страна, чиито владетел едновременно се ласкаеше и ядосваше от многото пари, събрани като ежегоден данък всред бедни селяни и отчаяни камилари.

Читать дальше →