Синдромът

Начало книги

Не беше заради рисувания от Сьора Гран Жат. Поне не беше съвсем. Не беше и заради следобедния час. Лу Макбрайд изпитваше такова чувство — като пред картина — като че ли не можеше да се случи нищо лошо. Притихналият парк. Ясният и задрямал ден. Неоновосиньото езеро, къдрено от лекия вятър.

Тичаше през парка край брега на Цюрихзее — започваше от оживения „Белвюплац“ и продължаваше към предградията. Вече беше изминал около пет километра и сега се връщаше — тичаше, като избираше шарените сенки, напомнящи платно на Сьора.

Но картината на поантилиста беше населена с благопристойно изглеждащи мъже с цилиндри, кротки дечица и жени в широки рокли с турнюри, носещи чадърчета — гледка, уловена в годините преди световните войни, преди комика Зейнфелд, Интернет и „етническото прочистване“. Сега хората бяха други, както и неделните следобеди (дори, или тъкмо тогава, когато бяха все същите).

Например момичетата, които срещаше — половината бяха с мобифони, с ролери или и с двете. Имаха халки и звездички на носовете, дяволити очи и хвърчаха с хихикане покрай момчета с футболни топки, дремещи гастарбайтери и безгрижни любовници, излежаващи се на тревата. От Алпите се спускаше свеж въздух. Слънчев, мек и прохладен. Нежният му полъх носеше понякога и мирис на марихуана.

Читать дальше →