Отдавна отминала светлина

Начало книги

Оставил зад себе си младостта мъж в просторна стая нощем. Има фенери и лампи, факли в скоби, красива маса, високи закрити прозорци, картини в сенките на стените. Не е сам. Въпреки това долавя как умът му се връща към времето, когато наистина е бил млад. Всички го правим. Ухание ни пренася там, глас, име, някой човек ни напомня за друг, когото сме познавали…

Събития се разгръщат в този момент, но има и забавяне, пролука в припряната върволица от влизащи и излизащи, а и миналото е по-близко през нощта.

Той умува над случка от времето, когато опознаваше света и мястото си в него. Не може да разкаже цялата история, а и не би го направил. Виждаме само откъслечно историята, дори да е нашата собствена. Тя бездруго не ни принадлежи изцяло — в памет, в записки, в чуто или прочетено. Можем да си върнем само част от миналото. Понякога и това стига…

Моряците казват, че дъждът тъгува за облака, докато пада в светлина или мрак към морето. Така и аз тъгувам за нея, докато падам през живота си през времето, през хаоса на нашите времена. Все още я сънувам понякога, но нищо не придава смисъл или значение на сънищата, само аз съм и онова, което искам да смятам за истина. Единствено копнеж.

Читать дальше →