Честта на дълбоките снегове

Начало книги

— Джон, чувам някаква музика… — прошепна жената.

Бялата й тънка ръка немощно се повдигна, за да погали загрубялото лице на мъжа, коленичил до леглото й. Големите тъмни очи на жената просветнаха за миг и тя отново повтори:

— Джон, чувам някаква музика…

От устните й се отрони въздишка. Мъжът отпусна глава. Чувстваше на бузата си трепета на нейната малка ръка и в това докосване имаше нещо, което подсказваше на Джон Къминс, че краят на живота е настъпил и за двамата. Сърцето му заби силно и раменете му потрепераха под тежестта на отчаянието, което го бе обзело.

— Да, хубава музика, моя Мелиса! — промълви нежно Джон, едвам сдържайки плача си. — Това е хубавата небесна музика.

Ръката се притисна по-силно до бузата му.

— Не е небесна музика, Джон. Чувам!… истинска музика.

— Небесната е, Мелиса. Да отворя ли вратата, за да се чува по-добре?

Ръката се отдели от бузата му. Къминс повдигна глава, изправи широките си рамене и погледна бледото лице, от което изчезваше и червенината на треската. Джон вдигна дългите си тънки ръце към ниския таван на хижата и за пръв път в живота си отправи молитва към Бога, сътворил за него тоя свят на снега, дал му тази жена, която сега му отнемаше.

Читать дальше →