Мираж

Начало книги

Първите утринни лъчи. Нямах представа къде съм.

Небето отвън — не беше ли заоблена ротонда със загатнато синьо? Светът все още бе замъглен по краищата. Опитах се да сглобя детайлите на местонахождението си, точните географски координати. Да извикам зараждаща се яснота. Или поне няколко основни факта.

Като например:

Бях в самолет. Самолет, летял цяла нощ над Атлантическия океан. Самолет, насочен към ъгъл на Северна Африка, към страна, която на картата прилича на кепе, нахлупено върху континента. Според монитора за статус на полета върху екрана на облегалката до дестилацията ни отпред все още оставаха седемдесет и три минути или осемстотин четиресет и два километра (отивах в свят, където в сила бе метричната система). Това пътуване не беше моя идея. По-скоро се бях поддала на романтичната съблазън на мъж, чието дълго (по-точно сто деветдесет и три сантиметра) тяло бе сгушено на мъничката седалка до моята. Средна седалка в този филм на ужасите, наричащ се самолет. Без пространство да опънеш крака, да се поразмърдаш, запълнени докрай места, поне шест пищящи бебета, съпрузи, съскащи си на арабски в неспирна разправия, лоша вентилация, лош климатик, едночасово висене пред тоалетната след сервираната ни храна с вкус на пластмаса, воня на колективната ни нощна пот, изпълваща тази душегубка. Слава богу, че подсетих Пол да си вземе своя зопиклон. Тези хапчета могат да те приспят и при най-невъзможните обстоятелства. Загърбих резервите си към фармацевтични продукти и му поисках едно, с което си спечелих три часа сън сред този кошмарен затвор във висините.

Читать дальше →