Изкуството на лова

Начало книги

Войникът отиде в отсрещния край на двора и седна там в калта, за да гаврътне последните глътки ром и да помисли какво го е довело в тази ужасна дупка в последното утро на отредените му дни. Приседна на един празен сандък за снаряди, ала оттук не виждаше надалече заради ниската стена от глинени тухли. Пясъчната буря бушуваше от заранта и очилата му бяха толкова надраскани, че вече бяха почти безполезни. През тях различаваше само смътни очертания, загърнати в червеникава пелена. Единствено мътният слънчев диск му помагаше да се ориентира. Висеше горе като чумен фенер. Не можеш да се сражаваш в подобно време, защото просто не виждаш какво се приближава към теб.

Което може би беше за предпочитане.

В двора отзад се чуваше гласът на командира, който издаваше заповеди. Пълнеха оръдията с пирони, извадени от дървения навес на южната стена на двора, ако въобще имаше някаква полза от това. Приседнал на сандъка, войникът загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му. Стори му се подходяща метафора за сутрин като тази. За миг му хрумна, че би могъл да се опита да измъдри някакви стихове, с които да опише преживяванията си. Да ги надраска на глинената стена, та когато дойдат други хора, да знаят какво се е случило в пустинята Адад Году. Но бързо прогони тази мисъл. Приличаше на нещо, което би направил унмерски войник. Да напише стихове. Да остави някакъв завет. Вместо това отпи глътка ром и изплю храчка, примесена с пясък. Пясъкът проникваше навсякъде — в храната, в напитките, дори под кожените дрехи. Неизбежен като времето.

Читать дальше →