Нека всички планини се изправят на пътя ни

Начало книги

Звездолетът плавно се плъзгаше по руслото на Потока, макар че от мостика, където се намираха Джуел и Могърн, движението въобще не се забелязваше. Само уредите показваха, че корабът се движи. Джуел личо ги провери, преди да навлязат в ригерската Мрежа. Тя чакаше със затаен дъх.

Погледът на Могърн беше навъсен и строг. Със скръстени на гърдите ръце той втренчено я изучаваше, от което в краката й се появи слабост.

— Е, Джуел… — изрече накрая, като я остави на мира. Но още веднъж се взря в таблото с уредите и едва тогава посочи с глава навигаторската кабина. — Влизай в Мрежата! — разпореди Могърн. — Но не се увличай много.

След тези думи той се обърна — дългата му туника се нагърчи на едри вълни — и слезе от мостика; и като черна паст се разтвори невидима врата. Джуел остана сама в тясната кабина.

„Няма ми доверие — с раздразнение помисли тя, като гледаше как си отива. — Е, какво пък толкова?“ Обърна се, още веднъж набързо провери дали курсът е правилен — добре че го бяха определили заедно с Могърн, и побърза към навигаторската кабина — малка тясна ниша надясно от мостика. Там се изтегна на кушетката и постепенно се отпусна. Взря се в надвисналата над главата й редица огледални монитори и се опита да изгони от мислите си образа на Могърн, като се съсредоточи върху звездолета и Потока. Притисна до шията си невроконтактите, монтирани до възглавницата, и затвори очи.

Читать дальше →